Има-няма ден след пловдивското ФУТБОЛНО дерби и последва светкавична реакция от страна на софийската регионална журналистическа гилдия. Наистина светкавична реакция за някой, който не се интересува от уж регионални сблъсъци, които вълнуват само хора в радиус 5 километра около Пловдив. Още по-странното е, че забележките за некадърен коментар и лапсуси идват от човек, който би бил отличен пример какво не трябва да прави един радиожурналист. За Ники Александров очевидно понятията „дикция”, „равномерен говор” и „липса на заекване” са тера инкогнита. Или с други думи, да го кажем на разбираем за хора като него език – тези неща са му чужди. Както се вижда обаче, това не му пречи да види своите недостатъци у други. Даже и да ги осмее. Очевидно за Ники Александров да си журналист означава да работиш в радио и да имаш телефон, по който да предаваш мачовете със заекване, лапсуси и драматични възклицания и апокалиптични вопли, които често нямат много общо с апатията, обзела играчите, имали честа да бъдат коментирани в поредица от лапсуси и брътвежи, сътворени от Ники Александров. Но, ако перифразираме – не стреляйте по журналиста, той толкова си може. Би било добре, ако беше журналист по призвание, а не по професия.

Издребняването на Ники Александров за празните седалки може само да ни радва – очевидно той е седял пред телевизора по време на мача, гледал го е, дори е имал време да изброи празните места. Да ги сравни по брой (пейките) със седалките на последното велико книжно дерби на отбори, чиято регионална принадлежност е трудно да бъде определена. Очевидно Ники Александров не знае, че отборите пряко, и доста футболни лаици като него косвено, са били изключително щастливи от факта, че тези отбори са били през годините обект на държавна протекции и така са получили за себе си всякакви блага, които при нормални условия биха получили всички отбори. И че това е причината стадионите в София да са една идея по-добре от тези в страната. Това обаче не ги прави по-пълни по време на мач. Празни пейки или празни седалки – какво значение има в крайна сметка, след като са празни.

Да се прави сравнение на футболна основа между дербитата в Пловдив и София е смешно. Най-малкото защото футбол има само в едното, и то не е софийското. В софийското има прекомерен и насилствено насаждан медиен шум, реклами седмици преди и след мача, стотици интервюта с чуждестранни легионери какво значи дербито на книжните градове за тях, интервюта с треньори, бивши играчи и треньори, футболни величия, отзиви за вълнението от дербито в селската кръчма в Дуванлий, сред ски-учителите в отпуска в Разлог, власите в Силистра, македонците в Мелник, земеделците в Крупник, в краен случай някой футболен човек от София … скука по терена и липса на футбол.

Пловдивското дерби не се радва на подобен медиен шум, хората в Крупник, Дуванлий и Разлог не се интересуват от него. Това което отличава този мач е духът на футбола. Футболът е там през всичките 90 минути, слаб, среден или силен, но винаги вълнуващ за хората по трибуните и в града, които живеят с този мач. Те пет пари не дават за софийското дерби. Тръпката от победата продължава с месеци, до следващото дерби и която се засилва в разговори с привърженици на противника в града. Тръпка, която феновете на бившият централен спортен клуб на армията от Крупник или Дуванлий не могат да изпитат, защото привържениците на бившия клуб Левски Спартак се намират чак в село Х, което е на 50 км от тях. Всъщност, прокрадващата се злоба на Ники Александров е обяснима – очевидно той не познава усещането да си израснал в града, където се намира отборът, който ти е на сърцето, да си бил на стадиона още на 5-6 години, че и по-рано, заведен от баща или брат, да си живял в очакване на следващата събота, защото тогава е следващият мач, а не след месец, два или на дербито на Левски и ЦСКА този полусезон.

Поведението на Ники Александров напомня това на бившите борци против фашизма и капитализма в годините след 1989. Връзката с армията може и да е случайна, ала може и да не е. Тези хора са свикнали те да са на първо място по даденост и че никоя земна сила не трябва и да дръзва да си помисли да ги отмести от там, че първото място е запазено за тях. Свещена простота!

Впрочем дори натъртването и натякването, че пловдивското дерби е безлично, не може да измие скуката, която Ники Александров наблюдава два пъти в годината. Но достойнството на малкия човек не може да понесе някой да по-велик от неговото дерби. Прекомерният шум около мача на софийските книжни грандове не прави футбола повече. Явно за лицето Ники Александров футбол има там, където играят Левски и ЦСКА, а не където такъв има в действителност. Титаничните сблъсъци, често решавани извън терена, завършващи напоследък при резултат 1:0, 0:0 или 0:1 според него предизвикват повече интерес, отколкото мач, който мобилизира футболните страсти на един град и събира на стадиона рекорден брой зрители за нашето първенство. Въпрос на ценности…или на липсата им. За някои хора с ограничен мироглед хора футболът започва и свършва с Левски и ЦСКА. Всичко друго е комплекси. Реалността е, че за комплекси говори този, който страда от тях. И страда не само до другото дерби, ами цял живот.

Връзки по темата:

• (gong.bg) БЪЛГАРИЯ ИМА ЕДНО ДЕРБИ